И като каза, рече...

До Атина за едно кафе, струваше ли си ?

Станах доста преди уречения час (02:30), бях и първи на срещата, нямах търпение да зърна отново Акропола, да усетя пулса на Атина. В София ръмеше слабо, към 5 часа вече бяхме на границата, а по пътя ръмежът се бе превърнал в порои. Чак около Лариса започна да се развиделява, слабата сутрешна мъгла се изпари и слънцето проби облаците.

С кратка почивка за фрапе и луканико (сандвич с нещо като наденичка) точно в един бяхме в Атина след 8 часа път от София в полудрямка на задната седалка на буса. Спряхме до арката на Адриан и се поразходихме около музея на акропола и театъра на Дионис, под все още нежните лъчи на априлското слънце. Подкрепих се с вкусна кремопита (сладка баница) и истинско фредо-капучино и след естакадата при стадиона на Олимпиакос пред нас се разкри пристанището на Пирея, един по един пред нас никнеха доковете, за Крит, за Егина, за Цикладите... кораби като кооперации бяха отворили мостици като булеварди и чакаха пътниците си:
За първи път виждах огромното пристанище толкова празно и тихо. Не се чуваха корабни сирени или двигатели, всичко бе затихнало в очакване на същинския туристически сезон. Освободихме се от ценния си товар. В три часа вече бяхме поели по обратния път, разделям се с Атина само за седмица, защото колкото и да са уморителни двадесетте часа път в двете посоки, магията и макар и е по-силна, а фредото определено си струваше!

В крайна сметка, фредо-капучинанта се оказаха две, като второто в Темби ме върна почти година назад. Само че този път Темби бяха празни, нямаше опашки по магистралата, нито в заведенията. Сякаш цяла Гърция бе изпаднала в аритмия чакаща живитилен байпас да я върне отново в забързания и туристически ритъм с първите вълни туристи, като навсякъде се усещаше трескавата подготовка за новия сезон:

Сладко коте наблюдава строителните работи:

Благодарение зарядното ми за автомобил, си спретнах импровизиран мобилен офис и успях да преведа някои неща за гръцкия favit