И като каза, рече...

В последната глава стигнах до пристигането ми на Гара Норд в Букурещ.

Гарата и пероните много приличат на тази във Варна, само че тя е далеч по чиста или на гарата в Пирея в Атина, само че тя е много по-малка.

И трите явно са строени приблизително по едно и също време, в един стил, но Гара Норд е далеч по-голяма и покритата и площ е в пъти повече от тази във Варна.

С пристигането ми умря и надеждатата ми международния влак през Словения да е закъснял много и да успея да се класирам за него, беше заминал преди 15 минути.
Нищо, така и така го бях предвидил пък и ми се искаше да разгледам Букурещ, имах 6 часа на разположение.

Реших да се подкрепя в Макдоналдс-а на гарата, които си е истински ресторант с Wi-Fi и тоалетна, а не като кервана на централната ни гара. Истински претъпкан се оказа, бай мангали на опашки, бай румънци по масите, ужаст, макар и да имах 6 часа нямах 1 за опашки. Ще намеря друг рекох си и отминах...

Щом излезете от гарата ви лъхва ориенталска романтика - смугли хора играещи табла, таксиджии с плетени бели обуща и черни чорапи отдолу люпят семки и предлагат услугите си, смугли жени без сутиени и те предлагат разни неща, не исках нито едното нито другото. Бях решил да се разхождам. Трудна работа, улицата пред гарата е с 5 платна, пресичането и в час пик си е тегаво, особено като има ремонт...

Пред гарата има парк със статуя на заслужилите жепейци, а зад него централата на Румънското БДЖ, в парка пък бай мангали си подремваха или директно върху земята или на мръсни одеяла, няма да се разхожда тук.

Слава Богу в Букурещ има доста информационни табла оказващи забележителностите, а те са много.

Избрах си от едно такова табло маршрут и потеглих пеш. Кварталът около гарата е нещо като "Омония" за Атина, малки дюкянчета на араби, турци, ливанци. Чужденци, емигранти и заблудени туристи допълват пейзажа.

След кратки лутания, излезнах на един широк булевард който ме отведе до сградата на парламента им:
Доста впечатляващ нали?

От него тръгва и Bulevardul Avitorul - широк шестлентов булевард обгърнат в зеленина и водещ към паметника на авиаторите:

После минах по един 9! лентов булевард, разделен на три имаше и павета, но шум нямаше, бяха добре подредени.

Покрай всички тези булеварди - зеленина и широки тротоари с алеи за велосипедисти - да ти е кеф да се разхождаш и така неусетно стигнах до Румънската триумфална арка:
Която за жалост беше в ремонт:
Малко над нея е величествения комплект на "Свободната преса" - Casa Presei Libere (аналогът на София Прес):
Зданието е огромно, състой се от централна висока част и четири допълнителни корпуса свързани със сравнително невисоки сгради.

Оттам минавал пътя за Питиещи, Pitiesti и доста хора бяха спряли колите си и офертираха случайни минувачи да ги закарат до там при споделен разход за гориво.

На връщане към гарата ме налегна страшна жажда, не знам как уцелих но се разхождах из квартал в които имаше само посолства, по едно време до мен спря един автобус на жандармерията и от него слезна цял гарнизон, помислих си че ще сменят охраната по посолствата, но подминах заедно с тях доста и бройката им не намаляваше, докато не влезнаха всички на куп в Американското посолство... колко очаквано нали :)

Американското посолство беше изкарало на тротоара си два от онези диспенсери за вода, дето си имаме по офисите тук, като съзрях скъпоценната течност реших да се примоля за една чашка (все пак нямах пукната лея, щото не исках да обменям за един ден), пазачите не знаеха английски, извадиха някакъв костюмар от двора, които ми се усмихна, каза че имали вода, но пък нямали чаши, пожела ми приятен ден и си се прибра със същата усмивка, с която и излезна - и аз го заобичах.

Шестте часа почти се изтърколиха, минах през един празен вече МакДоналдс, платих си яденето и пиенето с кредитната карта и тръгнах към влака.

Поседях малко в парка пред гарата, което се оказа голяма грешка.

Приближи ме една много гнусна и многократно оперирана циганка, която ми запредлага:

- Sex.

А не мерси!

- Anal, Oral, All.

Абе бягай бе!

- Kafe?

Не пия кафе, мерси.

Kafe - и ми сочи някакво кафене отсреща.

Да бе, ей са ще те черпя кафе!

Слава Богу загуби интерес и си тръгна по пътя, малко по-надолу, един румънец я качи в Дачията си и отпрашиха...

Влакът дойде, закачиха 1 български вагон - пълна мизерия, мръсен, целият в графити, прозорците заяли... Ужаст.

Сесията на студентите беше свършила, моето купе и място бяха окупирани, затова отидох в съседното, след малко го щурмуваха 7 албански студента, веднага ме попитаха:

- Билет.

Имам, ама не ти го давам.

- Не ти го искам, питам дали имаш, щото ние нямаме и ще подкупим кондукторката, да знам колко рушвет да пусна.

Е как ще подкупите кондукторката, не е ли строго?

- Строго е, само в международния става, до Русе.

Ясно... еми успех.

Държа да отбележа, че албанците бяха много начетени и говореха много приличен английски, всички бяха с румънска жилка и учеха на румънска издръжка в Констанца, а и всички се подиграваха на Македонците :)

Прибираха се през 2 държави до Албания с две транзитни визи - за Македония и България. Ех добре, че съм от ЕС, мислех си аз :)

Пътуването с Българския вагон беше ужасно, прозорецът непрекъснато се самозатваряше, затова го вързахме с един колан, нямаше място за всички, затова някои стояха в коридора, след като подминавахме запустяли заводи и селца каквито си имаме и тук след 3 часа минахме 60-те километра до границата и там румънските калъфи ни държаха един час. Взеха всички паспорти и проверки, проверки...

Българите се качиха с една радиостанция и си диктуваха номерата на паспорите, проверяващият връщаше трите имена и ако съвпадаха бам, бум печат и оди пикай и легай.

Влака се опразни, албанците се качиха на автобус, аз се излегнах, което беше голяма грешка, седалките бяха толкова мръсни и прашни, че усещах как акнето ми не се възпалява, а направо гори, цялото лице ме болеше, ужаст.

Българските кондуктори, държаха на всяка гара да ме будят и проверяват, някъде към "Червен Бряг" ми писна и си лепнах билета на вратата с плюнка, заключих я с колана и пак задрямах.

Някъде към 7 се събудих в София, 800 километра за 26 часа, не е зле - за пешак...