И като каза, рече...

В последната глава стигнах до пристигането ми на Гара Норд в Букурещ.

Гарата и пероните много приличат на тази във Варна, само че тя е далеч по чиста или на гарата в Пирея в Атина, само че тя е много по-малка.

И трите явно са строени приблизително по едно и също време, в един стил, но Гара Норд е далеч по-голяма и покритата и площ е в пъти повече от тази във Варна.

С пристигането ми умря и надеждатата ми международния влак през Словения да е закъснял много и да успея да се класирам за него, беше заминал преди 15 минути.
Нищо, така и така го бях предвидил пък и ми се искаше да разгледам Букурещ, имах 6 часа на разположение.

Реших да се подкрепя в Макдоналдс-а на гарата, които си е истински ресторант с Wi-Fi и тоалетна, а не като кервана на централната ни гара. Истински претъпкан се оказа, бай мангали на опашки, бай румънци по масите, ужаст, макар и да имах 6 часа нямах 1 за опашки. Ще намеря друг рекох си и отминах...

Щом излезете от гарата ви лъхва ориенталска романтика - смугли хора играещи табла, таксиджии с плетени бели обуща и черни чорапи отдолу люпят семки и предлагат услугите си, смугли жени без сутиени и те предлагат разни неща, не исках нито едното нито другото. Бях решил да се разхождам. Трудна работа, улицата пред гарата е с 5 платна, пресичането и в час пик си е тегаво, особено като има ремонт...

Пред гарата има парк със статуя на заслужилите жепейци, а зад него централата на Румънското БДЖ, в парка пък бай мангали си подремваха или директно върху земята или на мръсни одеяла, няма да се разхожда тук.

Слава Богу в Букурещ има доста информационни табла оказващи забележителностите, а те са много.

Избрах си от едно такова табло маршрут и потеглих пеш. Кварталът около гарата е нещо като "Омония" за Атина, малки дюкянчета на араби, турци, ливанци. Чужденци, емигранти и заблудени туристи допълват пейзажа.

След кратки лутания, излезнах на един широк булевард който ме отведе до сградата на парламента им:
Доста впечатляващ нали?

От него тръгва и Bulevardul Avitorul - широк шестлентов булевард обгърнат в зеленина и водещ към паметника на авиаторите:

После минах по един 9! лентов булевард, разделен на три имаше и павета, но шум нямаше, бяха добре подредени.

Покрай всички тези булеварди - зеленина и широки тротоари с алеи за велосипедисти - да ти е кеф да се разхождаш и така неусетно стигнах до Румънската триумфална арка:
Която за жалост беше в ремонт:
Малко над нея е величествения комплект на "Свободната преса" - Casa Presei Libere (аналогът на София Прес):
Зданието е огромно, състой се от централна висока част и четири допълнителни корпуса свързани със сравнително невисоки сгради.

Оттам минавал пътя за Питиещи, Pitiesti и доста хора бяха спряли колите си и офертираха случайни минувачи да ги закарат до там при споделен разход за гориво.

На връщане към гарата ме налегна страшна жажда, не знам как уцелих но се разхождах из квартал в които имаше само посолства, по едно време до мен спря един автобус на жандармерията и от него слезна цял гарнизон, помислих си че ще сменят охраната по посолствата, но подминах заедно с тях доста и бройката им не намаляваше, докато не влезнаха всички на куп в Американското посолство... колко очаквано нали :)

Американското посолство беше изкарало на тротоара си два от онези диспенсери за вода, дето си имаме по офисите тук, като съзрях скъпоценната течност реших да се примоля за една чашка (все пак нямах пукната лея, щото не исках да обменям за един ден), пазачите не знаеха английски, извадиха някакъв костюмар от двора, които ми се усмихна, каза че имали вода, но пък нямали чаши, пожела ми приятен ден и си се прибра със същата усмивка, с която и излезна - и аз го заобичах.

Шестте часа почти се изтърколиха, минах през един празен вече МакДоналдс, платих си яденето и пиенето с кредитната карта и тръгнах към влака.

Поседях малко в парка пред гарата, което се оказа голяма грешка.

Приближи ме една много гнусна и многократно оперирана циганка, която ми запредлага:

- Sex.

А не мерси!

- Anal, Oral, All.

Абе бягай бе!

- Kafe?

Не пия кафе, мерси.

Kafe - и ми сочи някакво кафене отсреща.

Да бе, ей са ще те черпя кафе!

Слава Богу загуби интерес и си тръгна по пътя, малко по-надолу, един румънец я качи в Дачията си и отпрашиха...

Влакът дойде, закачиха 1 български вагон - пълна мизерия, мръсен, целият в графити, прозорците заяли... Ужаст.

Сесията на студентите беше свършила, моето купе и място бяха окупирани, затова отидох в съседното, след малко го щурмуваха 7 албански студента, веднага ме попитаха:

- Билет.

Имам, ама не ти го давам.

- Не ти го искам, питам дали имаш, щото ние нямаме и ще подкупим кондукторката, да знам колко рушвет да пусна.

Е как ще подкупите кондукторката, не е ли строго?

- Строго е, само в международния става, до Русе.

Ясно... еми успех.

Държа да отбележа, че албанците бяха много начетени и говореха много приличен английски, всички бяха с румънска жилка и учеха на румънска издръжка в Констанца, а и всички се подиграваха на Македонците :)

Прибираха се през 2 държави до Албания с две транзитни визи - за Македония и България. Ех добре, че съм от ЕС, мислех си аз :)

Пътуването с Българския вагон беше ужасно, прозорецът непрекъснато се самозатваряше, затова го вързахме с един колан, нямаше място за всички, затова някои стояха в коридора, след като подминавахме запустяли заводи и селца каквито си имаме и тук след 3 часа минахме 60-те километра до границата и там румънските калъфи ни държаха един час. Взеха всички паспорти и проверки, проверки...

Българите се качиха с една радиостанция и си диктуваха номерата на паспорите, проверяващият връщаше трите имена и ако съвпадаха бам, бум печат и оди пикай и легай.

Влака се опразни, албанците се качиха на автобус, аз се излегнах, което беше голяма грешка, седалките бяха толкова мръсни и прашни, че усещах как акнето ми не се възпалява, а направо гори, цялото лице ме болеше, ужаст.

Българските кондуктори, държаха на всяка гара да ме будят и проверяват, някъде към "Червен Бряг" ми писна и си лепнах билета на вратата с плюнка, заключих я с колана и пак задрямах.

Някъде към 7 се събудих в София, 800 километра за 26 часа, не е зле - за пешак...

Наскоро е-вестник, подхвана темата за такси услугите в София.

Аз самият вече писах за едно "такси менте", както и Peb.

Днес си дойдох от работа с такси на "Омега Транс" 91142.

Малко хора знаят, но навремето когато такситата били прикрепени към градския транспорт, номера за повикване на такси бил 142.

Това, както и историята по долу научих от шофьорът на таксито, шофьор на такси от над двадесет години, започнал от общинска "Лада" и стигнал до "Сузики Лиана" на лизинг.

"Славни времена бяха ей, бяхме 180 коли общо, качвахме и повече от един клиент, ако пътуваш за Люлин 7, а той за Люлин 10 и се качи, когато броячът е на 3 лева, а слезне на 5, плаща 2, ти си плащаш петте лева, а аз съм най-доволен"

(В Гърция такситата са с пъти по-малко отколкото тук, ако сте в една и съща посока с друг човек си делите парите и се возите и двамата/тримата доста евтино, но всеки плаща част от сметката, а не сметката да се плаща 2 пъти от двамата пътници.)

Споменах това като вариант на шофьора, той каза:

"Е на мене, къде ми е далаверата тогава, пак същите пари ще взема"

Дам, понеже няма далавера за шофьора, тук се возим по един и имаме повече таксита отколкото клиенти и после се чудим защо нивото е ниско, а шофьорите ядосани.

"Славни времена бяха, даваха ни служебни обувки - зимни и летни, карахме с костюм, черна връзка, бяла риза, кепе, синьо яке като на кондуктирите"

"Хе-хе, като се качвах в градския, всички дупчеха билети, мислеха, че съм кондуктор"

"Отделно ни даваха зимен балтон, есенно кожено яке, пардесьо, бельо - потник и слипове, много ни гледаха, но и много работехме"

"Та нали бяхме социализъм, имахме план - 10 адреса на смяна - ние бяхме радио такси, работихме с диспечер, имаше и други без диспечер. Та имахме 10 билетчета, по шестдесет стотинки, трябваше да ги даваме на клиентите, те не ги искаха и ние на края на смяната ги късахме и ги предавахме за отчет, ако забравяхме ни налагаха наказания. Трябваше по план да въртим празни километри 50 на смяна, ма нали бяхме малко коли и имаше работа, а ако нямаш празни километри, трябва да дваш повече пари после на отчета и по-малко ще останат за теб.

В моята такси-бригада, аз бях нощна смяна, бригадира беше ортак - само дневна, смените бяха от 6 до 14:30, от 15:00 до 22:00 и от 22:00 до 6:00. Та нощната смяна се събирахме към 02:30 на Орлов мост и въртяхме празни километри до Горублянско ханче, да пием кафе. Беше голяма гледка цялата бригада - 30 таксита, наредена на Орлов мост, потегля да прави празните километри"

"Изкарвах по 210 лева заплата горе-долу на месец, а това си бяха пари - вафлата беше пет стотинки, а едно кило хляб 25. А не като сега 400 грама хляб за левче. Нормалната заплата беше 120 лева де, ама с икономия на гориво и масло ги докарвах до 210, отделно дето не си включвах брояча - примерно качвам се до Златните Мостове на Витоша, това са 20 лева, пускам брояча чак долу на Бояна или Драгалевци, че имаше куки, да не ме видят че съм с хора без брояч, ще трябва да им дам десет лева. И тогава беше като сега, нищо не се е променило. Е, имахме и специален начин без брояч, да свети лампата за заето, пренастройвахме ги, наше подобрение (смее се)

"Бяхме 3 бригади, първа на Земляне, втора на Захарна Фабрика и Сточна и трета в Слатина и Дружба, там ни бяха гаражите"

Сега на Земляне са такситата на Радио СВ Такси 91280, а в Слатина на Окей Супертранс 2121.

"После ни събраха на една, почна перестройка и ни еб*ха мамата, шефът сега ми беше шеф и тогава - бригадира, затова и запазихме и телефона - 91142, като 142. И диспечерките и те са същите.

Славни времена бяха, имахме шест почивни дни, като задължително се почиваше поне една събота и неделя заедно, не като сега да се съсипваш по цял месец за рентата само и накрая нищо!"