И като каза, рече...

С Wattie и Милена бяхме на театър, на постановка на ненадминатия Бранислав Нушич - "Опечалена фамилия" (Ozaloscena porodica)

Актьорската игра, (особено на Христо Мутафчиев) беше много добра.

Но за това ще стане дума по-надолу.

Сега ще поговоря малко за магията на театъра и отражението и върху хората, за тези които искат да прочетат директно за пиесата, нека прескочат следващите редове.

Сядаме с Wattie с приповдигнато настроение, първо от коментара ми след като паркирах мотора на тротоара до наказателния паркинг:

"Ха! Каква ирония, да паркираш срещу наказателния"

А после вече в театъра, когато една девойка от предния ред, който в лявата си страна завършваше на 26, а в дясната започваше от 14, реши да тръгне от по-голямото към по-малкото число в търсене на мястото си и да вдигне 10 човека наместо да заобиколи и да вдигне само един :)

Тогава му казах, че според мен трябва да има едно кубче на рубик на билетната каса и който не го подреди за 10 минути - по-скъп билет примерно, засмяхме се защото и двамата не сме го подреждали до сега :)

И други хора зад нас бяха с приповдигнато настроение, кикотеха се доста силно на някакви си техни неща, явно не се бяха виждали отдавна - жени емоционални са, ще им мине, по време представлението се надявам да пазят тишина, казах си аз.

Не би. Всяка една по-смешна реплика, по-комичен жест резултираше в натрапчив висок кикот точно зад гърбовете ни.

На моменти вече не знаех на какво точно се смея, дали на случващото се на сцената, дали на безумния смях зад мен или на отчаяната физиономия на Wattie (той беше точно пред най-силния кикотоизточник). С течение на времето, кикота се усилваше, а източниците му ставаха все по дръзки - дори се чуваха коментари от сорта на:

"Ха, на тоз му се извърна пирчема"

"Глей, глей къде се качи и не мое да слези ся"

Което признавам мен лично ме развесели с откровената си простащина, а Wattie тотално изкара от релси.

Но ефект имаше, постановката определено беше весела, Wattie определено беше смазан от хорската липса на такт, което пък го караше да прави забавни гримаси на отчаяние, а аз се посмях искрено и на трите компонента и позабравих за малко надвисналите задачи около favit

Талантът на Нушич и хуморът му нямат нужда от представяне, всички си спомняме текстовете от читанките ни, в който с интерес препрочитахме избрани моменти от Автобиографията му, например любимият ми от главата "География":

"Трябва да кажа, че нашият учител по география имаше доста тежка ръка и твърде често си служеше с нея. Щом се докопа до небето и небесните тела, започна така да размахва ръце и да ни удря такива плесници без всякаква причина, че на нас ни се струваше, че на небето стават междупланетни катастрофи.

Така например веднъж, като предаваше урока за затъмненията, той ни изкара трима души пред дъската. Най-напред извика най-високия между нас, Живко, на когото бяха вече наболи и мустачки, та учителите го съветваха да се ожени. Извика го и го постави така, че да може всички да го виждаме.

— Макар че ти иначе си магаре, Живко, сега ще представляваш Слънцето. След това се обърна към класа:

— Внимавайте добре, главата на Живко е Слънцето. Тя осветява и Земята, и Луната. Земята ще бъде както и друг път главата на Сретен, а за Луна ще ни послужи ето този малкият, от втория чин.

Този малкият от втория чин бях аз.

— Добре, вижте сега, деца. Когато Слънцето е там, където е сега Живко, а Земята там, където е Сретен, и Луната там, където е тоя малкият, тогава Слънцето изпраща своите лъчи и осветява и Земята, и Луната. Така ли е?

Всички мълчат, понеже не могат да разберат как Живко осветява и с какво осветява.

— Обаче — продължава учителят — в своя път около Слънцето Земята се оказва в един момент между Слънцето и Луната… ето така! — и той ни построява в една редица — Живко, Сретен и на края мене. — Сега, както виждате, тоя главчо Сретен е засенчил оня малкия и Живковата светлина не може да го освети. Вследствие на това настъпва лунно затъмнение. Разбрахте ли?

— Аз не разбрах — промърмори Живко, източникът на светлината.

Обстоятелството, че не е разбрал точно този, който трябва да даде светлина на другите, разгневи учителя и той му плесна такъв шамар, че бедният Живко получи, изглежда, съвсем нагледна представа за затъмнението, защото веднага добави, мигайки с очи:

— Сега разбрах!

И разбра не само той. Всички ние си изяснихме защо тоя раздел от географията се нарича физическа география.

Още по-лошо стана положението, когато започнахме да изучаваме устройството на слънчевата система.

— Да излязат ония планети от миналия час — каза учителят.

Тези планети бяхме Живко, Сретен и аз.

— Ти, Живко, както е известно, си Слънцето. Застани тук и тихо, мирно и спокойно се върти около себе си!

— Ти, Сретене, също ще се въртиш около себе си, но въртейки се около себе си, ще тичаш и около Живко, който, както знаеш, представлява Слънцето.

След това постави и мен на мястото ми.

— Ти си Луната. Ти първо ще се въртиш около себе си. Въртейки се около себе си, ще се въртиш и около Сретен, а заедно с него ще се въртиш и около Слънцето, тоест около Живко.

След като ни даде тези разяснения, той взе пръчката и застана встрани като звероукротител, готов да чукне по главата всекиго от нас, който сгреши. И започна под негово ръководство едно въртене, едно тичане — бог да ти е на помощ. Върти се Живко около себе си, върти се бедният Сретен около себе си и около Живко, въртя се и аз около себе си и около Сретен и двамата заедно тичаме около Живко. Още преди да направим както трябва първия кръг, и на тримата ни се зави свят и се сгромолясахме на земята. Най-напред паднах аз в качеството си на Луна, върху мен се стовари Земята, а върху нея — Слънцето. Получи се такава купчина, че не можеш да разбереш къде е Луната, къде Слънцето, къде Земята. Виждаше се само тук да стърчи един крак на Слънцето, там носът на Земята или задникът на луната.

И докато ние охкахме, учителят стоеше гордо над тая купчина и обясняваше на останалите ученици устройството на слънчевата система и движението на небесните тела във вселената.

Можете да си представите каква паника настана между нас, когато, завършвайки тоя урок, учителят ни каза:

— Следващия път ще ви обясня какво представлява вулканът.

Запознати вече с начина, по който той така усърдно прилагаше метода на нагледното обучение, ние бяхме сериозно загрижени на кого ли от нас ще се падне следващия час да бълва огън."

Та представете си един подобен замах, един подобен диалог, но излизащ от устата на Агатон (Христо Мутафчиев), Ицхак Финци, Йосиф Сърчаджиев, Илка Зафирова и още куп талантливи актьори.

За да Ви накарам да отидете на постановката ...

Ха, шах! Днес я играха за последен път за месец февруари, да се надяваме не за последен за този театрален сезон.

Та, за да Ви накарам да отидете на постановката и за да Ви е интересно ще кажа само, че опечалената фамилия прави планове - първо, за получаването, а после и за разпределянето на имането на починалия си роднина, в последствие се оказва, че нямат много-много родствена връзка помежду си, както и капка доверие и разбира се, че са си направили сметките без кръчмаря.

Нанасят се в къщата на покойника, за да могат да я "опазят", като същевременно "опазват" и имуществото и един от друг.

Мотото на пиесата е че това се получава "всякога и всякъде", аз се надявам, когато Вие я гледате, насладата Ви да не е разваляна от разни просташки изпълнения от страна на публиакта, които за жалост също се срещат "всякога и всякъде", но като че ли зачестиха в последно време.